Станкус семейства – Ковач

Занаятът е традиция в семейството

Станкус е една от най-известните фамилии ковачи в Литва. Повече от пет поколения, едни от най-добрите ковачи в Източна Европа са може би първите, които възраждат дамаската технология в ковачеството. Въпреки това, дейностите, предавани от поколение на поколение не се ограничават само до изработката на оръжия. Тук също се работи по големи проекти на художественото ковачество при декорирането на редица луксозни жилища (стълби, огради, полилеи, мебелни части, и т.н.). Наследството на древната архитектура се съживява в ръцете на семейство Станкус – те възстановяват или възпроизвеждат брави, ключове, панти и други архитектурни детайли. В продължение на дългогодишната си работа, семейство Станкус са доказали важността, смисъла и необходимостта от този занаят за днешното общество.

Нека се запознаем с тях!

Бащата – Алгирдас Станкус

Алгирдас Станкус за себе си: “Ковачеството ме плени с плавните движения на тялото – получих прозрение през пролетта на 1948 г. в гр. Виекшняй. Завърших гимназия в Каунас, научих се ред и дисциплина във флота, а изкуства учих в Училището за приложни изкуства в Телшяй. Работих като реставратор във Вилнюс. Това беше една прекрасна възможност да изуча тайните на древното художествено ковачество. Натрупах нови идеи и добих кураж от професор Гюнтер Льофер в Айзенах и от архитект-ковач Ахила Кюн в Берлин. Обработка на ковано желязо и модерно изкуство ми преподаваше Алфред Хаберман. Изучавах древната обработка на метали на Балтийските племена с помощта на археолозите Йонас Станкус , Мария Gimbutienė (и двамата литовци) и Алексис Антеинас (латвиец). От 1988 г. съм член на Асоциацията на литовските художници. Също така съм член-кореспондент на Естонската ковашка асоциация, а от 1991 г. насам съм и член-кореспондент на Асоциацията на финландските ковачи. През 1987 г. изложих първите си дамаски творби в Изложбата за декоративно изкуство във Вилнюс. Първата ми самостоятелна изложба и лекция от цикъла „Традиции и бъдеще на художествената обработка на метали в страните от региона на Балтийско море“ се проведоха в град Мюнемаки – във Финландския институт за приложни изкуства и дизайн, по-късно в Стокхолмската художествена академия. Върнах се в родината си в началото на независима Литва. Предавах опита си в ковашкия занаят и изкуство на млади ковачи. Участвахме в изложби при всяка възможност. Заедно с моите ученици направихме изложба на ковашки изделия в град Турку, Финландия през юни 1998 г. Също така сме участвали в изложби за художествено ковачество по целия свят. Правили сме изложби в Чехия, Полша, Германия и Русия. Можете да намерите мои произведения в църквата Св. Джон, в Президентския дворец, в Духовната семинария в Каунас, в Бирщонас, както и в литовското посолство в Москва. Направил съм и много надгробни паметници …“

Синовете – Миндаугас и Мартинас Станкус

„Никога не съм мечтал да стана космонавт или полицай. Аз съм ковач по рождение – било е кодирано в гените ми.” – казва Мартинас, синът на Алгирдас Станкус.

Първи дом за братята е сегашната сграда на Литовския президентски дворец в центъра на Вилнюс, където родителите им са имали малка стая. И, разбира се, вторият им дом е ковачницата на баща им. Момчетата прекарват цели дни там, усъвършенствайки уменията си, за да станат занаятчии-ковачи. Ето защо пътят им към ковачеството е толкова кратък – от началото на тяхното съзнателно детство, от 3-годишна възраст, когато вече могат да държат чук. Затова изобщо не е изненадващо, че още в ранна възраст те могат и допринасят директно за възстановяването на ковашкото наследство на Вилнюс. В края на краищата, баща им Алгирдас Станкус е ковач-реставратор в Центъра за възстановяване на паметници на културата във Вилнюс. Миндаугас Станкус, благодарение на учителя си по литовски език Стасис Урниежиус, е заинтригуван от археологическите разкопки във Вилнюския Lower Castle толкова много, че в тийнейджърска възраст прекарва няколко лета точно там.

Ковачеството – между науката и изкуството

Днес, ковачите Станкус се опитват да следват древните ковашки традиции в работата си, но в същото време не отричат модерните технологии. Може на пръв поглед да изглежда, че тези два метода не могат да бъдат комбинирани, но този синтез позволява ковашкият занаят да се адаптира към съвременните потребности и тенденции. Технологиите, използвани от ковачите са в най-широк спектър. Новите техники и различни знания за ковачеството идват не само от личните експерименти и големия опит, но също така и от симпозиуми, фестивали и особено от комуникацията с други занаятчии.

Най-важното нещо е приемствеността

Един от методите за предаване на знания е обучението на младото поколение. Станкус подписват договор за студентска практика с Факултета по изкуство към Художествената академия във Вилнюс. В резултат на това, те трябва да се научат да обучават студенти няколко лета подред. Друг начин за разпространение на знания е участието в дейностите на археологически клуб „Паяута“. Този клуб обединява занаятчии, които възраждат древните занаяти и демонстрират тези процеси по време на различни публични събития. Но според Алгирдас Станкус, най-важното нещо за приемствеността в ковашкия занаят са семейството и двамата му изключителни синове.

Винаги има достатъчно работа

Алгирдас Станкус преподава изкуството си на финландски, прави копия на оръжия за един от най-известните музеи в света – Ермитажа, и изработва най-сложните орнаменти за църкви и за Университета във Вилнюс. Негови ковашки и оръжейни произведения украсяват къщите на известни бизнесмени. „Ковачите и мелничарите винаги имат много работа, без значение какви са условията – война или чума“ – казва Алгирдас Станкус.

Алгирдас и двамата му синове – Миндаугас и Мартинас, живеят в Каунас. Външният вид и на тримата потвърждава схващането, че ковачите са силни и набити, въпреки че самите те споменават няколко пъти, че в днешно време има и слаби ковачи. „Жената и оръжието са несъвместими – тя трябва да ражда деца и да пази домашното огнище, но не и да се държи като скандинавска жена“ – смята Мартинас – силен мъж, висок 186 см и тежащ 110 кг. Спомня си забавна история, която го кара да се усмихне: „Веднъж една жена в Швеция носеше много тежки дърва, затова й предложих помощта си, с което за малко да си докарам главоболие.“

Кои са най-важните качества за един ковач? Алгирдас Станкус отговаря без капка съмнение: „Талант, старание, усет за размер, форма и разстояние“. Алгирдас Станкус не е религиозен човек. Но може би не случайно се казва, че ковачите са най-близо до ада, и най-близкият път към дявола е ковачеството. „Хефест, синът на Зевс и Хера, бог на огъня и покровител на ковачите, куца. А аз съм без едно око“ – известният ковач сочи лявото си око. Той не говори много за този болезнен инцидент. По ирония на съдбата това се случва не по време на коване, не в близост до ада, а докато възстановява църквата на Св. апостоли Филип и Джеймс във Вилнюс. Качвайки се високо на кулата й, един работник изпуска опъната метална жица и тя случайно удря Алгирдас право в окото.

По-чисто от операционна

„Факт е, че ковачницата е много чисто място. Можете да попитате хирург. В миналото, жените са раждаби бебетата си в ковачниците. Участвах в раждането на сина ми, така че ако е необходимо, мога да изродя и бебе…“ – смее се Мартинас. „Веднъж един известен журналист дойде с момиче, носещо бели обувки. Аз издухах саждите и й предложих да седне, но тя каза: тук не е чисто, – смее Алгирдас. – Госпожо, казвам й, тук е по-чисто, отколкото в операционна зала. Иглите се нагряват при 100°С, а тук е 1000°С, така че е десет пъти по-чисто.“

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *